*
Алармата
надвика глъчта в съня ми
и с прекъсването ѝ
се събудих в пълна тишина.
Заспала съм
в спомена от неусмиримите детски прищявки.
*
По-рано от другите заживяват в пролетната си еуфория скорците. Населили са едничкото зимно облечено дърво и в някакво хипнотизиращо единство започват и свършват всичко заедно. Вероятно по някое време, преди размрачаване, са се надвиквали, пак едновременно.
Съня си не помня, но олелията и наситеността му с присъствие беше истинска.
Прозвъняването на алармата беше като открехната в мрака на сцената врата, през която се изнизах и останах в бялото тихо на утрото.
Още една крачка и щях да навляза в шумотевицата на деня и караниците за време на поетите ангажименти.
*
Усещам задушлив аромат на любов и котешки напеви...така ми липсва това иначе досадно и обземващо присъствие през този сезон...
Обикновено ситуацията е друга.
Тук, в кварталите, котките се прибират, вървейки грациозно необезпокоявани по тротоарите, досущ по съседски, само забравили боне в ярък цвят или обран цилиндър за реверанс и потракващо бастунче.
*
Напоследък сънищата ми са шумни.
Много.
Сезонът на гнездене е, птиците са заети, от полумрак.
И колко много си говорят.
Аз не ги чувам толкова през деня, погълната съм така дълбоко от празните си, беззвучни мисли. Трябва истински да се напрегна, за да изляза от вакуума на собствената си тишина.
Но спейки, явно в освободеното ми под/съзнание, този птичи грохот влиза безпрепятствано. Превръща се в цветни сънища.
Събира ме с приятели и носи случки и емоции, които в деня, в празните ми, тихи мисли, липсват. После се събуждам.
Ослушвам се.
Пак е тихо.
*
Понякога
в тишината на мига
проскърцва ехото на нечие отсъствие.
Пространството
се изпълва
с безпомощното чувство на споделена самота.
