вторник, 30 юни 2009 г.

Лавина
1971, Блага Димитрова

/Откъси/

..........

Групата се радва най-много на тия, които се завръщат при нея.

..........

Тишината е пълна с ослушване.
'Самотността на откъснатия от групата'.

..........

Знаем ли ние какви кръстоски от излъчвания на чужди страсти възпламеняват в нас собственото ни чувство?

..........

Любовта- най-силната самозащита.

..........

Водачът изведнъж изтрезнява. Думата 'караници' е плашило за всички ръководства. Тя ги злепоставя като неспособни да наложат единомислие.
Всеки водач предпочита тихи вражди между членовете на групата, за да ги владее по-лесно.

..........

Искаме да измерим вътрешния си ръст с височините, достигнати от нас.

..........

Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо.
Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши.
И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

..........

Афоризмите са ефектни, но никой не ги взема насериозно.

..........

Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.

..........

Лавина
1971, Блага Димитрова

/Откъси/

В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене.




..........

...и все пак всички сме бегълци в планината. Всеки е оттласнат от нещо. Първопричината отдавна е изчезнала за всекиго, а ние продължаваме да катерим скалите.

..........

Тя започва да съзира страха-не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското.
Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят.
Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят  така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения, дребен, унизяващ ги страшец.

..........

Нашите слабости са извор на силата ни, но ние не знаем това.

..........

...Педя по педя нагоре.Тя достига една трудна цепнатина.Хвърля поглед през краката си-ритнала е пропастта далеч под себе си.
Виси на гола воля. Само с върха на обущата си докосва скалата, а с цяло ходило стъпва във въздуха.
- Не гледай надолу!
Как да не гледа? Бездната зее и грабва очите. Отвесна перспектива. Дръвчетата са зелени топки. Шосето е бяло дръвче. Хоризонтът е обърнат. Небето стига до глезените.

..........

Има закон при нас, алпинистите:
веднъж достигната височина не трябва да се губи.
Можеш както искаш да заобикаляш, да вървиш на зигзаг, по хоризонтал, в кръг, но никога да не изпущаш височината.
Колко усилия ти струва да се изкатериш нависоко. Тези усилия ще бъдат хвърлени на вятъра, ако не съумееш да се задържиш там.
По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която вднъж си преодолял.
По това се отличаваш от обикновения турист в живота.

..........

Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изкочат след време като извор.

..........

Откупът за независимостта на жената е самотата.

..........

Тя открива с потрес собствената си двуединност. Някъде там, на отвъдната страна на лунната й същност, където е вечна нощ, се таят поривите и инстинктите на мъж. Оттам нахлува някакъв дрвен, обречен на неутоленост глад за женска ласка.

..........

Красавецът Андро позволява да бъде обичан. Но сам е далтонист в това чувство. И като всеки далтонист, не знае това.

..........

Ние сме това, което прави от нас любовта.
Среща те стар познат и се провиква:
-Какво става с тебе? Не мога да те позная!

Ние сме онова, което кара другите да кажат:
-Не си ти!

Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим:
-Какво става с мен? Не мога да се позная!

Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние!

Ние сме, когато станем своята собствена противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.

..........

При цветната телевизия се използва един недостатък на окото, за да се получи пъстър образ.
- Каква връзка има?
- Това правило важи за всичко: съумей да се възползваш от недостатъците си.

..........

Скулпторът не може да откъсне очи от въплътената си в камъка мечта.
Прилича на новооткрит паметник. На фона на късче небе, обрамчено с кухненски балкончета. По балкончетата - червени гердани от сушени чушки, пъстроцветни ята от прани гащи.
Все пак намериха малко небе.
Небе като прострян над покривите чаршаф. Перачката е изтървала синката си върху него.

..........

Ловки пръсти, съживяващи снега. Художникът моделира своеобразни фигури.
Не усеща студа, който иска да вкочани фантазията на ръцете му.
Не усеща бръснача на вятъра, който иска да отреже порива му.

..........

'Зрелост' произхожда с общ корен от 'зрение'.

..........

Опекунството е признак на незрелост.
Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си. Самоконтрол над мислите и чувствата си.
Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко твое вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.

Как да се отървеш от опекуна в себе си?

..........

Лавина
1971, Блага Димитрова

/Откъси/

Гробът на нашите родители ни учи на нежност.

..........

Няма случай! Случайността е точката, където се кръстосват две закономерности.

..........

Земята ревнува и си отмъщава на ония, които се устремяват високо към небето.

..........

Скалата е характерът на планетата.
Неподвижна, изправена, скалата събаря вятъра на земята.
Петнисти канари, облечени от глава до пети в есенни тонове. По тях яркостта е угасена. Има скрита красота в пепелта на цветовете. Тя прониква в тебе бавно и те завладява по необясним начин.

..........

Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива мокра сивота.
Най-хубавото време за съсредоточване навътре в себе си.

..........


Винаги ли зачукваш клина в здрава скала?
Не щадиш ли замаха си за още един, последен, оставащ удар?
Винаги ли щателно проверяваш какво оставяш подире си за следващите?
Изкачвайки се нагоре, не отминаваш ли нехайно своите разхлабени клинове, своите разхлабени жестове и думи?
Не мислиш ли само за собственото си изкатерване нагоре? 
Безогледно нагоре!

..........

Ако мъртвите сънуват, земята е пълна със сънища.

..........

Ние съзерцаваме природата, но не проникваме в нея.
Природата ни наблюдава проницателно.
Всичко предвиждаме, всичко пресмятаме.
Изпусната е една брънка: случайността.
Нима вярата ни, че няма случайност, не е суеверие?
Не вярваме на сънища и предчувствия.
Вярваме на разума си.
Кое е по-голямо суеверие?

..........

-Все едно, че не си ме срещнал, щом не поиска нищо от мен!
-Какво мога да искам от другия, когато аз самия съм непостоянна сянка- все се мести, отмества, намества, не може да си намери истинското място и форма.
Все се мени. 
Какво да искам? Другият до мен да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?
....Все по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение.
А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение.
И отново започва да търси силния партньор.
И цикълът се повтаря до безкрайност.

..........

Големите болки мога да преодолея, но как да надмогна малките, лоши настроения?
Те ме държат в своята власт и се превръщат в мои лоши навици.
Лошите навици се превръщат в мой характер.
Борейки се с навиците си, аз воювам с най-силния си противник- с характера си.

А щом нямам мир и сговор със себе си, аз съм скаран с цялата Вселена и спокойствието е далеч от мен на светлинни години.

..........

Понякога ме брулва една догадка, като зареяна снежинка и веднага се стопява върху ироничната ми усмивка:
Дали бъдещето не е на това пчелно същество НИЕ?
Постепенно и неуклонно в такива гъмжащи от противоречи групи се самоизграждаме. Чрез изпитанията и гибелта ни се създават и развиват инстинктите за бъдещото същество НИЕ, което ще насели нашата планета и цялата Слънчева система. Невъзможно ще бъде иначе да съществуват многомилиарните жители на малкото земно кълбо, освен във високо организирани пчелни общества със строго разпределение на функциите.
Какъв кошер бръмчи в главата ти!